Село Бумалча.

Тази история напомня на много други овехтели приказки за живота. Така ни я разказват и на нас – имало село, сгушено в щастливия край на Стара планина, някога пълно с хора... Сега от него е останал само блед детски спомен, призрак от разказите на сладкодумни баби орисници, изричани край огъня на свечеряване.
Бумалча - така се наричало селото, закътано сред хълмовете над Трявна. Няма да го намериш в нито една карта или атлас. Както много други български села, и то било изоставено. С една разлика - жителите му сякаш просто един ден изчезнали. Избягали панически или се изпарили, оставяйки цялата си покъщнина и битие там завинаги. Никой не знае защо.
През годините в една от къщите на Бумалча намерили маса, подредена с прибори за хранене и разбутани кухненски столове. В друга открили ракла, пълна с чеиз. Стари кревати стояли сякаш току-що някой сънливо ги е оставил неоправени...
За да видиш самотната Бумалча, трябва да стигнеш първо до чешмата на Койчевци (една от крайните тревненски махали). Ако си с кола, по-добре я остави там. Вземи нещо за хапване и поеми по пътеката покрай чешмата, която след двеста метра потъва в гората..
Първа отправна точка е хълмът Калимявката - ще го познаеш по клетката на един от мобилните оператори.
След около половин час изкачване по баира стигаш. Дотук е лесната част - стигнеш ли горе, пред очите ти се разкриват преплитащи се безбройни пътеки и тук-там червеникави петна от покривите на далечни села. Лошата новина е, че нито едно от тях не е Бумалча.
Следва второто и последно указание - "да тръгнем по коларския път - разклонението вдясно"... Една пътека, после още една и още една и съвсем се объркваме. Денят си отива. Последната ни надежда е поредната поляна с "акцент" - ръждясала войнишка вишка, стърчаща самотно сред храсталака. (Тук е мястото да споменем - носи си дълги панталони, които си прежалил! Пълно е с трънки, глогинки и шипки.) От върха съзираме пастир със стадо крави. "Бумалча ли?! Бре деца, що ще дирите там? Вече никой нема - само камънак... Вървите двеста метра по пътя вляво, минавате гората и през дерето, та там..."
Дори и с тези подробни обяснения трудно го намираме. Слънцето преваля отсрещния склон, птиците мълчат като пред буря, а в подножието на склона, сгушени сред дърветата, се показват къщи. Ето го "изгубения рай", нашето Елдорадо - Бумалча!
Вървим през неразорани градини, хрупаме изпопадали ябълки и гледаме къщите. Приличат на старици с ослепени очи. Не оставаме дълго сред тях. Чака ни връщане, а слънцето в планината има лошия навик, да изчезва внезапно и нощта да те свари неподготвен.
Ако решиш да видиш изоставеното село Бумалча, най-добре го направи с някой местен. Като стигнеш в Трявна и питаш напосоки "извинете, как се стига до Койчевци", ще те погледнат учудено: "Как се стига до кой?!" Повтори въпроса убедено и на висок глас. Самотната Бумалча наистина съществува.